Из „Пътувания по България” от Константин Иречек:
„На 22 юни тръгнах в 9 ч. и 20 мин. от Кавакли обратно за Ямбол. Пътят водеше далече от всякакви села през плодородни краища, с постоянен изглед отзад на Сакар планина, отпред на Манастирските върхове; в 10 ч. 55 мин. прехвърлихме една малка височина с могила и веднага зад нея Синаплийската река и стигнахме в 11 ч. 50 мин. в селото Голям манастир (Мегало монастири, на тур. Бююк манастир). Оттук могат добре да се разгледат Манастирските върхове или Манастир – баири, които вече четвърти ден имах постоянно пред очите си, като ги виждах почти от всички страни. Те стърчат насаме, отдалечени един от друг с по-ниска пролука, около два километра широка. Западният Голямоманастирски връх е по-висок (според русите 604 м) и по-стръмен; когато се приближаваш от юг, неговото теме при по-близко взиране се разлага на три части. Източният връх над селото Малки (Кючюк) манастир е по-нисък продълговат гребен с няколко плоски върха (448 м). И двата върха, доста подобни на чешкото Средногорие в Рип, са обрасли с гъста гора, а освен това и двата имат на върховете си остатъци от големи стари крепости. Поради своята уединеност са изложени на чести удари от гръм; според околийския лекар през май 1883 г. в Каваклийско загинали скоро един след друг седем души по нивите от гръм.
Селото Големи манастир лежи под югоизточните поли на върха… Жителите (1507) са триезични гърци…
Селото по-напред било център на нахия, която принадлежала под Одрин, но за туй не можах да узная нищо по-ясно, тъй като манастирци помнеха само до епохата на даалиите; те не знаеха даже защо се нарича Манастир…”
Из „Книга от пепел”:
Змийските българи
„Каменна змия се плъзгаше по Манастирските възвишения и водеше до камък с името Шапка. Изкачилият се до него поглед летеше над равнината, носеше гледката…
Духовен път с образ на змия разделяше земята и небето в Манастирските възвишения. Тръгваше от никъде и водеше до камък, чието име е Шапка. Преклон бе изкачването по него, преклон бе пред духа, който бе извършил заклинание за спомен тук. Заклинание – път бе то, заклинание от камъни, заклинание – опашка на камък, от който погледа на всеки е господар на гледката. Духът на пътника по този път бе змийска глава. Губеше се опашката й в спомени. Те казваха: „Това е нашето гигантско приношение.”
Земята, към която се откриваше гледка от Шапката, бе земята между Манастирските възвишения и Сакар. Гледка, която стига до върховете на Сакар, бе гледката към нея…”
Тези извадки се отнасят за един монументален паметник на една непозната култура, географски разположена между Ямбол, Тополовград и Елхово. Той е най-близо до с. Голям манастир. След съвършеното изселване на „триезичните гърци” през ХХ в., на тяхно място идват бежанци от Беломорска и Одринска Тракия и други преселници. Сведения за коренно население на с. Голям манастир нямаме. Предишното гръцко население нямало представа защо селото им се нарича Манастир, защото явно и те не били местни от твърде дълго време и са дошли тук по време на робството. Това ни показва, че паметникът, който разглеждаме, няма етнографска стойност и значението му не е достояние на жива култура, т.е. той е на векове.
Нека обърнем внимание, че това е езически паметник. Дълъг е 140 метра, което означава, че не е бил направен от няколко местни жители. Манастирските възвишения са посипани с камъни от вулканичен произход с много голяма тежест, здравина и съдържание на желязо. Те са били под ръка за изграждането и подбудили може би идеята.
И така, на колко века е този паметник? Нека започнем от възможния минимум! Възможно е той да е бил изграден от татари, печенеги, кумани… Но трудно се обосновава твърдението, че те биха имали желанието, времето и възможността да вложат толкова труд в една такава идея, и то на земя, на която те не са истински господари, а само напаст. Този паметник изразява самочувствие на властелин с много подчинени, които се виждат в многото и тежки камъни. Като всеки монумент, и той трябвало да напомня за нечие величие и чак с такова не можели да се похвалят езическите вождове, които някога са стъпвали в Манастирските възвишения. С изключение на един.
През есента на 813 г., на върха на славата си, хан Крум тръгнал от Одрин за Плиска с намерение след като свърши зимата да досрути византийските устои. Логично е да е минал покрай Манастирските възвишения. От крепостта им няколко прабългарски коланни апликации издават прабългарско присъствие, а тази крепост е непосредствено от южната страна на граничния окоп Еркесия. Крум имал какво да отбележи на тази земя – че я владее, че тя вече твърдо е на българите, за които плитката на обръснатата глава, освен скалпов кичур, символизирала змия.
Да търсим този паметник по-назад, в културата на римляните, гърците, траките, става все по-трудно за правдоподобното му вместване. Целите Манастирски възвишения са осеяни с буквално безброй купчини камъни, които са направени от човешка ръка, камъните са подредени в суха зидария. Такива купчини камъни са ни известни от почти цяла Азия. Те се правят в почит на духовете, в Алтай се наричат „обо” (Караджов 2004; Овчаров 2000-2001, 217). Би могло да се приеме, че те са подражателни и по-късни от змията. Някои от тях изглеждат на не повече от век, което наистина е загадка. В историческата памет на населението, което от незапомнени времена живее около Манастирските възвишения, сведения за традиция като тази категорично няма, но има много намеци за тайно общество. Срещналите го случайно нощем по тези места „непросветени” хора, го възприемали като свръхестествено явление и можем да търсим отшумяването му в Новото време. Огромното количество паметници говори за устойчиво през вековете население. И ако това не са били българите, то са фантоми без народностно име, които или са изоставили своя вековен паметник, или потомците им днес не се съмняват, че са българи.
Из „Книга от пепел”:
„Змийска глава се губеше задъхан из просторни убежища за мечти. В тях се съдържаха безброй купчини от безброй камъни. Духовни простори бяха, територии на молитви бяха. Забравен като мечта, като молитва Змийска глава се вглеждаше по наклоните, по местата, на които се събират речни корита. Там той виждаше непокътнатите крепители на духовното. Те бяха сторени от ония личности, които се числяха към творците на духовните висини в Манастирските възвишения. Тези висини дърпаха погледа на Змийска глава към дълбините си, към молитвите на безброй хора…
Където се събират две речни корита или където започва речно корито, бяха сътворени знаци на това, което съдбата влива в потока на всеки живот.
В плъзгащо се през каменисто място речно корито бе донесен камък отдалече. Стъкмено бе с него и на него едно слънце. Парче от заобикалящите това речно корито камъни носеше знака на магическото. Много парчета от отрупващите това речно корито камъни бяха отчупени и понесени като знак на магическото.
Струпани в различни форми камъни носеха знаците на магическото, в което потъваха Манастирските възвишения…”
Слънцето, споменато в този текст, се намира в западните склонове на Манастирските възвишения, край с. Генерал Тошево. В по-голямата си част населението на това село произлиза от изчезнали по време на робството селища от околността. Името му до 1934 г. е било Талашманлии, чийто корен „талаш” би могъл да бъде изтълкуван като отломки или останки, „ман” е увеличителна наставка, а „лии” обозначава, че така се наричат хората, които живеят там. Преди него на километър е било селището Дарманлии, „дар” – теснина. В тези селища малцинства не е имало, те били изцяло с българско население. В озадачаваща близост до тях откриваме т. нар. в руската терминология „балбали” – наредени в прав ред камъни до могили.
Руският учен Кубарев пише, че балбалите представляват „своеобразен знак на присъствие, внимание към определен човек” (Кубарев 1984, 69). Друг руски учен – Сорокин, пише, че те „са свързани с поминалните тържества и отразяват не само култа, но и бита, и социалната организация на древното номадско общество” (Сорокин 1981, 37). Тези паметници изразявали култа към прадедите (Овчаров 2000-2001, 215 и сл.).
Единствените познати на територията на България балбали, ни представя професор Димитър Овчаров. Те са от Балчик и представляват 13 дъговидно наредени камъка до срутила се и приличаща на могила кула на ранновизантийска крепост (Овчаров 2000-2001).
Погребалният или мемориален комплекс от четири могили и няколко редици балбали до с. Генерал Тошево ни изправя пред уникално съоръжение. Най-забележителната могила има терасовидна платформа от юг, а балбалите са източно от нея. Всички балбали са от необработени камъни. Редицата с най-големите камъни (някои по над тон), е най-близо до стъпаловидната могила (на разстояние малко повече от 150 м), ориентирана е север – юг, има дължина ок. 30 м и е дъговидна. Мислената линия от върха на могилата до най-северния камък от тази редица съвпада точно с посоката изток – запад и бележи равноденствието. В южния край на редицата e оформена широка видимо колкото „коларски път”, т. нар. „порта на слънцето”, и тя бележи зимното слънцестоене. Това всъщност е култов слънчев календар.
Най-дългата редица (ок. 60 м, бележеща посоката на залеза при зимно слънцестоене) е с над 70 камъка, но за разлика от описаните календарни балбали, другите изцяло са с тегло, с което би се справил един силен мъж и са прави. Това ги охарактеризира като подражателни. Там можем да видим и змии от подредени камъни, чието тегло е не повече от килограм-два, което им придава вид на много скоро направени. Според преданията на Талашманлии, от там се появявал големият им културен герой Змеят.
Иречек пише:
„Равнината около двата върха е пълна със старини, с църковища и могили. На запад от Големи манастир при селото Талашманлии неотколе, казват, намерили в една могила стъклени и глинени съдове, а до тях, на сребърно синджирче, малък златен полумесец, украсен с няколко червени камъчета…”
Слънцето до Талашманлии е издялано върху масивен правоъгълен гранитен камък. Той е бил донесен от отдалеченото на 5-6 километра Джумадере (Петъчна река). Между Джумадере и Талашманлии е местността Шиймелик, чието име най-вероятно значи Шиитски владетел. Пренесеният камък бил поставен в сухо речно корито, което се спуска към първото гробище на Талашманлии (засвидетелствано действащо от края на XVIII в. до 1985 г.). Това слънце трябвало да осветява тъмния свят на мъртвите и мислите.
Всеки камък от купчините бил един преклон и една мoлба към духовете. Така те ставали видими. Има камъчета, които са недокоснати от незнайно, но явно не много отдавнашно време, поставени върху вдлъбнати повърхности на големи камъни. Може би са били сложени от деца, които правят като възрастните.
По скалите, които обграждат землището на Талашманлии, във всяка посока намираме множество изображения на съзвездия, а можем да видим и камъни с жертвени улеи. Тези скали, както купчините камъни, винаги са покрай рекички, но за разлика от тях не са в групи, а стоят самотни, около тях няма други такива. Народът ги нарича „Квачки с пиленца”, т.е. изображения на Плеядите, „чашки” или „панички”. Те са много подобни на наречените от професор Овчаров „вдлъбнатинки” при светилището от с. Горталово, Плевенско (Овчаров 2000-2001). В спомените на старци от с. Генерал Тошево се натъкваме на техни среднощни срещи с хора, които са облечени в бяло, свирят с гайди и тъпани, танцуват и се движат по Джума дере или други рекички към възвишенията. Човек, който върви пред тях, е казвал на срещналия ги: „Махни се за да не те стъпчем!”. Казва се, че това били сватби, но от култов характер, напомнящ за старите жертвоприношения на азиатците, наречени „Булка на реката”.
Често до обектите на почит имало параклиси. В началото на ХХ в. до балбалите е открит таен изцяло подземен параклис с икони. Никой от местните жители като че ли не знаел за него. И никой не разбрал, че открилият го човек харесал камъните му и си построил къща с тях. Днес в Манастирските възвишения не е останал нито един параклис. Да говорим за някогашен манастир с монаси не е възможно, но можем да говорим за силен култ към Свещената планина.
Когато деспот Елтимир, по поръчка на племенника си цар Теодор Светослав, бил убит в Ямбол през 1306 г., жена му избягала в Константинопол, тъй като по майка носела императорското име Палеолог. Знаем, че тя имала син на име Иван Драгушин (Павлов 2000; Овчаров 2007). Аристократите много рядко имали само едно дете. Деспот Елтимир и жена му Мария/Марина били женени в продължение на осем години. Ние нямаме сведения, че те са имали само едно дете, а знаем само за едно.
Ако приемем хипотетично, че деспот Елтимир е имал поне още един син, то явно този син не е отишъл с майка си в Македония под покровителството на родственика им крал Стефан Душан. И също хипотетично, той може би е бил по-големият син. Той може би си спомнял за ранното си детство в Ямбол; може би имал някакъв чин във Византийската армия; и може би знаел, че освен династическите имена Тертер, Палеолог, Комнин, Дука… носи и името на одринския род Врана. Той бил в ролята на изгнаник и вероятно територията на Манастирските възвишения не му изглеждала чужда, от крепостта им се виждал Ямбол. Как се случило това, че този Елтимиров син попаднал там, няма да подлагаме на хипотези, но ще приемем, че е възможно и логично той действително да е получил тази крепост. Властта в България се сменила, Тертеровата династия изчезнала и се появила друга куманска издънка – Шишмановци. И така, този Елтимиров син навярно мечтаел да си върне бащиния Ямбол – авантюра, която никога не се сбъднала.
Както и да е, в нашата хипотеза този Елтимиров син също имал поне един син, наречен от нас Елтимир II. На него се паднало да е съвременник на превземането на Ямбол от турците. Крепостта на Манастирските възвишения станала безполезна, нито Ямбол, нито Одрин съществували както преди. Но в тази отново изгнаническа територия се съхранил живот на боляри. Тяхната някогашна немного завидна съдба, причинена им от болярски интриги, ги поставила на неатрактивна за грабеж територия. Елтимир II и потомството му оцелели в Манастирските възвишения и в Османската империя. Те били войнуци (привилегирована рая), служели в Османската армия като помощни части. Законите били такива, че след смъртта на войнук, неговото място можел да заеме само негов син или брат.
През 1573-1578 г. немският пътешественик Стефан Герлах пише:
„Турчинът (сиреч султанът) има много хиляди българи, които не плащат никакъв данък, но на всекиго дохажда ред всяка трета година, че е длъжен да варди конете на царя и на пашите (сиреч везирите) по пасищата и да им търси храна. Това става на Великден и после. Тогава влизат в Цариград с гайди и играят (танцуват). Също има и други много хиляди, които във време на войната карат храните за войската, също и които секат дърва и ги возят. И всичките не плащат данък. И той ги има неброено число, които нищо не дават, освен че чакат да им дойде ред за работата…
[Българите] имат помежду си един надзирател, когото турците наричат кихая; той, тука както във всичките християнски села, всекиму, който дохажда, трябва да намери сено, трева, ечемик за конете, хляб и друга храна за човеците. Те са длъжни да вардят нощем товарите на пътниците пред къщята, гдето нощуват. Денем всякога един трябва да язди напред за да показва пътя, добрите и лошите му места; другите трябва да съпроваждат колата, за да ги удържат на лошите пътища. Това е длъжност и на всичките други християни. Чаушинът от всекиго взима един залог, дрехата му, търнокоп, лопата, секира, табла за ядене или друга някаква покъщнина. Който не дойде или побегне, изгубва залогът си, та и мнозина го оставят и побягват…”
Това продължило до ХVII в., а в отделни случаи до самата Руско – Турска Освободителна война. Дотук историята на семейство Елтимир беше хипотетична, защото няма документи, които да я докажат, освен такива, които да доказват възможността й. Но от XVIII в. родът Елтимир присъства в оцелели паметници от Манастирските възвишения като дошъл в Талашманлии от Дарманлии. През 1845 г. хора от този род издействат разрешение за строеж на голям християнски храм (първи за Манастирските възвишения) и името им продължава да присъства до Освобождението. Тогава родът Елтимир буквално забравя това свое име, но помни паметниците, на които го пише – ктиторски и надгробни, и паметниците, които се отнасят за него – мемоари и родословия… Тогава загасва и „старият обичай” да оставят плитка на главите си – символ на войнуците.
В Историческия музей – Ямбол се пазят записаните спомени на Иван Петков Павлов, в които се казва:
„От село Каяджик, Коюн бунар и Талашманлии през 1877 г. били мобилизирани всички волски коли за обоза на Сюлейман паша. Колите, около 150 на брой, се събрали при брястовете на село Коюн бунар и заминали за село Кара бунар (Гълъбово) и пристигнали там два дни преди Илинден (20 юли 1877 г.). През Раднево, където по това време бил Сюлейман паша, през Нова Загора и Кортен стигнали до Казанлък точно когато се водели шипченските боеве, на които били свидетели. Много от мобилизираните селяни зарязали колите си, побягнали и се укривали в родните си села и по горите до идването на русите.”
Мария Михова:
„Родена съм на 24. III., на Благовещене, 1900 г., когато са думкали тенекиите за да бягат змиите и гущерите според старите обичаи.
Произхождам от средно земеделско семейство. Баща ми Михо Димитров почина на 6 май 1941 г., а е роден през 1872 г. Когато дошли нашите освободители към нашия край, то било 1878 г., той бил близо на шест години. И понеже в дядови, на баща ми у баща му имало настанени руски войски, то те се подигравали с него. А той по стар обичай имал плитка оставена коса на върха на главата му и я плетели. Един ден някой от войниците отрязъл плитката – с това орахатил детето хем да го не чешат и плетат и да му се нахлюпва по-лесно калпачето, което било от ярешка кожа. Майка му се опитала да го поступа, за гдето е дал да му отрежат косата /плитката/, но войниците и баба му са го отървали. Той пасял козите, защото са имали доста такива. Понеже нашето село е било чисто българско, то още 1880 г. се е построило училище двуетажна сграда, същевременно е имало и прогимназия и като така мимо хокането на дядо му да пасе козите, а не да се учи, че беким поп ще става. Баща му обаче е бил по-буден човек, та макар със зор, но позволил на синът си /моя баща/ да завърши това голямо учение за времето си III, а сега VII клас. По-после, когато той е останал самостоятелен стопанин, е учителствувал близо към 14 години. Дълги години е кметствал, понеже е бил твърде справедлив, той беше демократ…”
Из „Книга от пепел”:
„Михо бе син на Димитър. Димитър бе син на Иван. Иван бе син на Никола Итимири. Никола Итимири бе роден в Дарманлии и бе погребан в Талашманлии. Бе надживял животното чума, което спеше в къделите, и бе завещал една завещана на него дървена кутийка с две мушнати една в друга части. В кутийката бе свитък, на който „пише за рода”.
Митологичен образ със змийско тяло и „човеша” глава бе едно означение на култа към предците. Змеят бе любовник и се хранеше с мляко. Това бе неговата връзка с предците. Рееща се в небето змия бе образ на културни висини и спомен за културни висини. Разказът за нея бил разказ за висините на властта, по които пълзял като змия този спомен. Разговорът със змея бил разговор с духовете. Разказваха преданията от Манастирските възвишения за срещи със змея на места със свещени камъни, места белязани за ритуал. От двете страни на такова място започваше речното корито, което се спускаше покрай Дарманлии. Покрай такова речно корито бе погребан Никола Итимири, други преди него и други след него…”
Според легенда от Талашманлии, в крепостта на Манастирските възвишения живеел змеят. Някога го нападнал новодошъл змей и след битката бил ранен. Намерили го овчари край Дарманлии и го спасили. В този змей отново виждаме азиатски култ – към предците змии.
Из „Книга от пепел”:
„Два змея се вият,
вият, та се бият,
земя и небе месят.
Крила им стигат,
стигат чак връх Граден.
Върхът се дели,
дели се на два, на три дяла,
първият дял стигнал,
стигнал до Дарманлии.
В Дарманлии до кладенче,
до кладенче змей лежеше,
лежеше още ранен беше,
навъртян вода пиеше…
Овчар мляко занесе,
змей мляко полочи,
полочи и оздравя,
оздравя и пак литна.”
Оцелелите документи за рода Елтимир/ Алдимир/ Итимир/ Калтумар/ „Мирчоолар белме” (в превод от турски „Незнайно [защо] Мирчовци”), или последно Владимир; други предразполагащи случването на тази история документи; както и взискателно вглеждане в родословието на деспотица Мария/ Марина Смилец Палеолог, са обект на мащабния проект „Книга от пепел II”. Особено интересна е историята на рода по време на Втората световна война и след 9 IX 1944 г. От XVIII в. до наши дни никой от този род не е носел името му като лично, то е било само фамилно.
С екстремна далечина, крънската и ямболска деспотица Мария/ Марина Смилец Палеолог е потомка на император Йоан II Комнин и унгарската принцеса Пирошка Арпад. Това значи, че сред предците й е и Карл Велики, значи и роднинство с кралица Елизабет II.
Соня Бониси, старши длъжностно лице по кореспонденцията в Бъкингамския дворец:
„Нейно Величество беше заинтересована да прочете относно вашия културен проект…”
А ако приемем, както пише Анна Комнина, че българските Комитопули са потомци на хан Крум, в който виждаме творецът на Змията от Манастирските възвишения, то той все още има наследници там. Защото потомка на Комитопулите е Анна Дукина – жената на, така да се каже, основателя на семейство Палеолог, севаст Георги Палеолог. Сестра на Анна Дукина е Ирина Дукина – майката на първия византийски император с български предци, Йоан II Комнин. Впоследствие, до смъртния час на Византия, императорите й били потомци на последния цар на Първата Дунавска България – Иван Владислав. По-точно те произлизали от неговия син Траян, а другият му син – Пресиян II, носел името на последния езически български владетел.
Литература:
Иречек, К. Пътувания по България. С., 1974; Стари пътешествия по България от 15-18 столетие. ПСп., VII, 1884
Овчаров, Д. Прабългарската религия. С., 2000-2001
Караджов, М. В прародината. 2004
Арабаджиева, М. История на Древен Китай. С., 2004
Овчаров, Н. Надгробен надпис разкрива царски драми. Стандарт, 2007, бр. 5302
Павлов, Пл. Бунтари и авантюристи в средновековна България. ВТ, 2000
Марков. Анг. Овчи кладенец. С., 1988
