...

 Аз вече не вървя, приседнал съм,

И тихо е, довчера се бунтувах, сега застинал съм...

И с моята посредственост говорим си,

Не бързаме, и слушаме се, дишайки.

Отдавна чакам да изчезнеш и стопиш се..

И блъсках, и летях, но ти ме влачеше, и падах.

И ставах пак, и зъбех се, и драпах,

Видях красивото, но ти ме дърпаше към мрака...

Познавах те, и криех се от теб,

И тебе криех, дързък бях пред други,

А ти се смееше беззвучно, криво,

Обърнех ли се, сянката ти все до мен стоеше.

Какво да правя с теб, кажи,

С на другите е лесно, там се смея,

Осъждам, скривам се, ил бягам.

Но ти си тук, и моя си, завинаги.

Крилете ми подрязваш, стъпкваш радостта ,

И риташ ме, макар и паднал съм,

Достойнство, чест, красиви думи на хартия...

Боли, не спира, да кърви душата...

Не ти ли писна да ме следваш,

Да късаш кървави меса от мен,

Да блъскаш, давиш, принизяваш,

И колко още, нищо не остана...

Материя и болка, смазан е духа.

Прахта го иска, долу там, окалян,

Заключен, сам и принизен,

Красив, но слаб, и немощен и победен.