Раждане, плач, защото сме тук…и защото изпитанията започват…адът е на земята….казват…
Безгрижно детство, истини….смях и плач, но повече смях…звънлив…откриваме света, шарен е…интересен….децата, хората…са така цветни…
Съзряваме, обичаме, докосваме се…различно е…трудно е…емоции връхлитат….красиво е…
Учим и пак учим, и трябва да се развиваме за да ….за да какво….за да се вместим в коловоза и панелката…и наредим до другите до нас… и посивеем…мечтите се изпаряват, скоростта намалява, остава инерция….бързаме, падаме, ставаме, борим се….разочарования и радости….деца…
Дишаме, оглеждаме се, медитираме, преоткриваме се, спомняме си….връщаме се….кръговрат, объркване….едни и същи грешки, посредственост….наша и чужда, дразним се, от чуждата, после и от нашата….няма мотивация…
Кои сме, къде сме, защо сме…Къде отиваме….и как…съмнения…примиреност….и пак преоткриване…от лесен, почти безплътен бяг като деца до изнурителното вървене все едно през кално блато….като възрастни….
Гледаме напред и назад…къде е посоката… а целта каква е?
Съществуваме, но не обичаме… Страх ни е да обичаме…Прибираме това чувство като ретро вещ в стария скрин, за която не искаме да се сещаме, защото принадлежи на други времена…
Не обичаме хората, защото си мислим че всички са зли, не се влюбваме, защото мислим че това е загуба на време и вече няма смисъл и защото е боляло….не обичаме себе си, защото ни е писнало от посредствеността ни, позната до болка….
Спираме да се ровим в себе си, защото колкото по-надълбоко отиваме, толкова е по-тъмно и безнадеждно…. И се отдаваме на заместители…пороци…навици ….фалшив смях…фалшиви надежди, фалшиви ценности….да, нужни са…на всеки един от нас, ….за да запазим разсъдъка си… за да оцелеем…някак си…до това, което ни е отредено за край.
